За страха от смъртта от рак и не само

Материалът по-долу е написан от моя приятелка, болна от рак. Поствам го тук, с уговорката, че представлява призив за борба, а не призив за отчаяние и отказване. Ето го:

 

Сигурно темата ви се струва сранна, да не кажа страшна, но… Според мен за много хора борещи се със рак, множествена склероза, спин и други тежки болести, ще бъде полезна.

 

При такава една страшна диагноза като коя да е от изброените горе, при която края в някои случаи е летален, е много важно човек да се пребори със страха от смъртта, за да може след това да се бори адекватно и със болестта. 

 

Аз самата боря един рак и говоря от личен опит. 

 

Първите дни, когато ми казаха страшната диагноза рак, като всеки нормален човек изпаднах в дълбока депресия. Направо си блокирах от всякъде при мисълта, че утре животът ми може да свърши. И за разлика от писанията в дебелите книги, не помислих какво още не съм успяла да направя, а какво ще прави синът ми без мен, близките ми как ще го преживеят, хората, които имат нужда от мен как ще се справят и все мисли от този род. 

 

След цяла седмица изпадане в дълбока черна дупка ми светна, че нещо се вземам много на сериозно като си мисля, че едва ли не, ако ме няма, то синът ми и близките ми няма да оцелеят и ме напуши на смях. Излизаше, че според моите депресивни мисли, ако се затрия от рак и светът ще свърши. Да ама не… Светът не свършва със смъртта на един човек, хората не спират да живеят само защото техен близък, родител, дете или приятел е починал. Те прегръщат мъката и болката и продължават напред. 

 

В момента, в който осъзнах това и страхът ми как ще се справят сина ми и близките ми без мен се изпари. Осъзнах, че ако си отида без време ще ги боли и ще тъгуват, но няма да спрат да живеят. 

 

Замислих се и за друго. Рак, това е страшна болест, но колко хора умират при катастрофа или при някакъв глупав инцидент без време. Както баба ми казваше, за оня свят ред няма. Т.е. аз мога и без да съм болна, да си отида внезапно от този свят.

 

В крайна сметка се оказва, че болестта ми дава редкия шанс да се подготвя психически за неизбежния край. А знаейки, че този край може да е след години, но може да е и след ден, се старая да дам на обичаните от мен хора най-доброто, на което съм способна и да подготвя и тях, за да приемат по-леко загубата.

 

Докато размишлявах по темата се сетих за много случаи, когато и аз, и мои приятели, са губили близък и месеци наред след това са се самообвинявали, че в един или друг момент са се карали с този човек, че не са му поискали прошка или не са му дали такава. Тези мисли ме доведоха да това, че не пропускам да кажа на близките си, че ги обичам, дори когато сме в обтегнати отношения. А в семейството си не допускам да си легнем скарани вечер. 

 

Просто осъзнах, че конфликтите по някога са неизбежни, но винаги можем да стигнем до консенсус и да си оправим отношенията ДНЕС, не утре и не като ни мине яда, а ДНЕС, защото живота може след малко да си отиде от нас (дори и от най-здравия) и този, който остане, ще живее с мисълта, че не е простил или не е поискал прошка.

 

Но пишех за страха от смъртта…

 

Смъртта сама по себе си не е страшна, тя е просто край на живота. Спираш да чувстваш, да мислиш, няма болка, радост, тъга, няма нищо – няма те – остава само тленната обвивка. Това от научна гледна точка.

 

Аз от друга страна съм фантазьор и мечтател, фен на Тери Пратчет и предпочитам да си представям Смърт (в мъжки род) като антропоморфна персонификация, със сини сияния в очните кухини на черепа и яздещ белият кон Бинки, точно както Пратчет го е описал. И пак както Пратчет е писал, след смъртта всеки го очаква това, в което вярва. И понеже не вярвам в Ад и Рай, смятам да стана топчица енергия, която да обходи вселената и да поразгледам какво има по другите планети. А ако попадна на извънземно с антенки няма да пропусна да го дръпна за антенките. Такава една весела фантазия ме вади от депресивните мисли, когато все пак ме споходят.

 

Друго, което осъзнах, докато се борех със страха от смъртта и депресивните мисли е, че не е нужно да депресирам и околните със своите страхове. Добре болна съм и утре може и да ме няма вече, но трябва ли да изглеждам като такава?!? 

 

Съответно след поредната операция като се освестя от упойката първото, което правя е, да се погледна в огледалото и да поприкрия с грим изтормозения вид на лицето си. Това, което се случва неизбежно след това е, че лекуващите ме лекари казват, че щом имам желание да изглеждам добре, значи имам и хъс да се боря със заболяването и дават всичко от себе си, за да ми помогнат.

 

Та не зная дали с писанията си съм помогнала на някого, но от както не се страхувам от смъртта, живея някак по-пълноценно. 

 

Спазвам предписанията на лекарите, не задълбавам в излишни мисли за заболяването си, но и не го игнорирам, не изпадам и в другата крайност да хукна по признати и непризнати шамани и лечители. Не отричам природолечението, но и не пия билки без преди това да съм се консултирала с личния си лекар. И в редките случаи, когато кажа пред чужди хора, че съм с онкологично заболяване, ме гледат с недоверие понеже нямам излъчването на чакаща смъртта и съответно мислят, че се шегувам.

 

Автор: Цв. Вълчанова, https://ms-dnevnik.eu

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Нашите правила за GDPR трябва да бъдат прочетени и приети:

Този формуляр събира вашето име (ник) и имейл, така че да можем да следим коментарите, поставени на сайта - Повече информация.